петък, 27 май 2016 г.

Free

В страстта си да очертая ясен и недвусмислен ценностен кръг, чрез кратки но живи писаници, блогът заприлича на бутиково издание „Кой Кой“ е. И понеже събирам кураж за двама големи, ама много големи, имам нужда да понасъбера сили. Най-добре със шега и самоирония. Ще го направя с няколко забавни случки от доскорошния ми личeн живот. Личен живот имам сега, защото от известно време съм Free, a тогава беше от семейния.

Аз имам няколко щастливи брака, като всеки се развива в три ясно очертани периода. Първия период е килера със сладкото.Някой ден той свършва с механичното усещане, че нощем си вибратор, а денем банкомат. Следва относително сив период на лекомислено, но любезно приятелство, в което обаче всеки е стиснал ножа в джоба. И най-накрая, постигнатото на тази безумна цена търпение, кой знае как и защо поражда приятелството, взаимността и взаимопомоща, които са скъпи като дар.Този дар обаче, е с лек метален вкус в устата, защото си вече Free. И нямаш нищо в себе си, с което да не можеш да се шегуваш.

1.Висим на Русенската митница.Тълпа, досада и мръсотия. Държавата ти прилича на обран бустан- връщаме се от западна Европа. Нетипична двойка сме- тя вече не прилича на ученичка, а аз съм не много едър, пълен, побелял, брадясал и поуморен човек, който плаща кредити и тежи. Докато тя с досада разглежда мръсотията, към мен се приближават няколко мустакати мъже, които на развален български лукаво ми предлагат нелоша според тях сделка. Отпратих ги, което не им прозвуча убедително. Каkво си мислят е ясно, явно се пазаря за цената. Ние бяхме правоверни пуритани и това беше най-лошата шега която сме преживели. Яка шега! Не знаех, че изглеждамe така отстрани. Ха сега имай самочувствието на артист!

2.Биеналето в Истамбул. Центъра.Европейската част. Септември. Плътна тълпа, в която запотени се разхождаме. Пуснали са ме да вървя напред за да поря прииждащата маса от хора, което с изненада и удоволствие установявам, че не е необходимо- хората внимателно се разстъпят за да мина, поглеждат ме сдържано, но с неприкрито доверие и отминават. Не поглеждат дори! към младата жена, която върви малко зад мен. Каква многобройна тишина!

-Какво беше това Ердинч, защо тези хора се държаха така с нас? Ние сме обикновени туристи!- разказвам на моя приятел Ердинч Гюнер. Главния, тогава архитект на града. Сетне беше на културното наследство. Наш човек.
-Взели са те за ходжа от...забравих сектата. Как да не обичам пашалъка на Истамбул!

3. Биеналето в Берлин вървеше успешно, живеехме в Шарлотенбург и ако не бяхме мургави и с лош немски, щяхме да сме си „като у дома“ според мен. Според нея не беше така и целеше да ми го покаже. Влезе във фурна за кроасани, а тя много ги обича, изчака да и дойде реда, избра си кроасаните и когато продавачката ги сложи с очакване пред нея, жена ми си извади портмонето. Почна да бърка. Търси, търси и притеснено го пребърка няколко пъти. Любезната усмивка на продавачката беше замръзнала. Ясен стоманен небесно син поглед.

Hай-накрая извади 5 евро, продавачката се усмихна топло и уви внимателно кроасаните. Излязохме.Артистът в нея ме гледаше победоносно и рече

-Видя ли, че навсякъде има място за твоите пет евро.Но няма място за теб.

Няма коментари:

Публикуване на коментар