Тишината в Иван Русев

Дивото чувство на затворено пространство, което те влачи и в което се бориш като животно, ме изстреля през непривичното трасе към външната врата, наляво, две крачки, надясно, врата, къса, но стремителна вита стълба, наляво, врата.....въздух! Сърцето ми препуска, но съм спасен. Абсурд е да заспя отново!Какво въздействие...Насън да ме влачи!

Светлината бавно взема превес през пропития с влага тъмно син уринен въздух между хълмовете на Илинденци. В ниските места, влагата се е утаила в равни и запълнени с мъгла корита между баирите и камънака. Зеленина, каквато не бях виждал в този спечен от жега през лятото див край. Див е през лятото. Сега е самата благодат. Май!

Снощи бях в подземните коридори, с които Иван е проял хълма под къщата си, за да може да достигне до подземната река, чието отекващо ромолене ги изпълва. Осветлението е като в забой, работно осветление, в което странни каменни форми са изтикани из глухите коридори на пещерата.

Иван експериментира с пръст, камъни и звуци от години- виждали сте му работи в галерията Райко Алексиев. А и не само там. Тази му творба обаче, ме повлече в стихиите, с които работи. Най-хубавото е, че отдавна е подминал всяка възможност внушението да бъде запазено във филм или снимка. За изложба в галерия да не говорим. Всъщност ...тази творба е галерията.

Над нея се извисяват каменни зидове и коси вертикали от мрамор, сред които – вече в по приемлив за галерийна експозиция вид, са наредени близо дузина скулптурни форми, в чието проядено с бургията и длетото тяло Иван слага свещи. В сипналия се здрач, тяхната мека жълта светлина пробива през заоблените от плътната вечерна тъмнина каменни форми, в нежно и тихо сияние. Тишина.

Тишината в Света на Иван Русев.

Скулптурен парк Илинденци.