Варненският Монмартър

Имаше едно време, когато светът беше подреден. Ясно ли ви е? Да? Трудещата се класа, а то друга нямаше, другите бяха ликвидирани и експроприирани, се делеше на две- на мъже и на жени. Тези „другарки и другари“ от своя страна, бяха две категории- работници и селяни. „Добре че на 9 Септември работниците са взели властта, а не селяните- казваше шефа на Института по Биотехнологии чийто дизайнерски отдел създадох – защото сега съм научен работник, а не научен селянин“!

Изкуството имаше партийната задача да представи тези основни представи за битието по реалистичен начин и с възвишени от вълнение лица и композиции. Ясно?! Та така...ето как изглеждаше този свят през жизнеутвърждаващия поглед на колежката Вера Мухина през далечната 1975 година.

Варна обаче винаги е бил отворен град. Море, туристи, контрабанда.. не можеш да заковеш всички прозорци. И чувството, и порива към един по-шарен, свободен и спонтанен начин за живот и създаване на изкуство, покълваше непрестанно и по всякакъв начин. Беше естествен процес. Колкото и поколения бели овце да боядисваш червени- все бели се раждат.

Белите овце в колегията удържаха чрез незнание в руслото на фигурата и реализма, но веянията на конструктивизма, експресионизма и сюрреализма, чрез формалните експерименти си пробиха път. Фигурата се разпадна на колаж от несвързани реалистични парчета и композицията от статична и парадна стана „по-така“. „По-така“ е термин, който идва да замести липсата на концептуално и теоретично мислене с асоциации. Другият термин беше „по-раздвижено„ Tова ясно разпознаваемо направление обаче промени възгледа за изкуството у нас от Социалистически на Асоциативен Pеализъм. Духът на експeримента беше изтърван от контрол и трябваше поне да е по-далеч от София...Варна стана това по-свободно място. 

Варненският Монмартър беше неговият спонтанно възникнал – и така естествен носител. Около тази посока се разви отдалечената от София отворена врата към нормалния професионален свят -вратата към истинското нормално изкуство на Bарненското Международно Графично Биенале. Членовете на спонтанната съобщност на Варненският Монмартър бяха и неговите естествени лидери и организатори. Стената ( The Iron Wall) беше контролирано пробита. В София са знаели, че времето от потсдамския договор изтича, промените ще дойдат и трябва да се увековечат със паметници, докато покровителстват новите кълнове, които след десетина години да оглавят Новото Време. 10 години преди перестройката.

Мислите, че си мисля истории. Вярно е. Само че в гаража ми дойде да си говорим Миряна Башева, шест месеца след като бяха убили баща и. Баща и беше създал нов икономически модел и го тестваше като Тексим. Алтернатива на социалистическата икономика. Да. Банка Тексим, която знаете сега. Ние обаче тогава не го знаехме. Знаели са го правоимащите. Правоимащите поръчваха паметниците. Те във Варна изглеждаха така.

Паметник на Българо-Съветската дружба. 

Альоша Кафеджийски и Евгени Баръмов. 1975 година. Варна.

Тяхните скулптори правоимаха голямо скулптурно хале, а ние правонямащите си наемахме гаражи до Колхозния Пазар. (То и бизнесът след преврата покълна от гаражи на почти същото място). Аз бях най-малкия - бях едва на 21. Петьо Маринов, Жоро Лечев и Кольо Николов, вече бяха сериозни артисти и мъже по на 26-27 години. Завършилите Университета в Търново и дискриминирани от Софийската Академия, също бяха намерили убежище в гаражите. Сетне от Москва дойде Ъндърграунда и Джаза с високите професионални международни стандарти на Митко Трайчев, a с него и Мария Зафиркова. Мария пък дойде от Прага. Тази спонтанно възникваща общност нарастна като снежна топка и беляза посоката към свободното- ако и още да не беше свободна. Или поне не така свободна, както го разбираме сега. Само че по това време в гаражите ни вървеше саунда на Майлс Дейвис а не на „Падмасковние вечера.“ Там направих дебютната си работа „Седнала Фигура“. 1979.

1979. Хванаха баща ми на границата. Вкараха го за 12 години. 150 дни бил в „одиночка“, в мазата на Главна Дирекция на Милицията. Знаете ли какво е одиночка? Подземна бетонна стая 1.50 х1.50х1.50. Кофа. Канче. Бой два-три пъти в седмицата. С чувалче с пясък-ударът прави вътрешни кръвоизливи, но няма външни следи. Изящна работа, нали? „Една трета не издържаха- каза ми след години баща ми-Връзваха ни на двойна стълба, разпънати за ръцете и краката и удряха през стомаха.“

1979. Ожених се. Направих Седнала фигура. Дойдоха поканите ми за самостоятелна изложба в Атина. От кметството. Понеже бях правонямащ, службите ме подкараха. Яко ме подкараха. Платено обучение :) 

Нататък сте го учили в история на изкуството. След седем години успяхме заедно с Любо Прахов да я осъществим тази изложба. Изкарах я през границата с пломбиран вагон. 7 години приключения. Не Лудница. Лагер. Социалистическият лагер.

Гаражистите,

от които сетне възникна Вулкан бяхме:

Митко Трайчев
Мария Зафиркова
Добринка Банова
Колю Николов
Жоро Лечев
Венко Иванов
Петю Маринов
Весо Димов
Тони Игнатов
Стойчо Никифоров
Кирил Янев
Тодор Тачев

 

Видяхме се с Жоро Лечев преди няколко месеца.

Прегърнахме се. Радвахме се. Говорихме за началото на съвременното изкуство у нас. Скандалът с моята изложба през 1982 година вземат за начало!

Няма как скандал да е начало на нещо смислено- а не на скандали!

-Няма такъв филм Жоро, да говорим за съвременно изкуство, без Митко Трайчев!

-Няма такъв филм !-ядосан отговори Жоро.

Разбрахте ли? Запишете си го. Съвременното изкуство не е паралелна на Нормалното Изкуство система от провокации и шоу, както се преподава и практикува у нас. Не се чудете. Началата и терминологията на академичното от онова време не са още изживяни. Нареждал съм в експозицията на музей трудът на социалистическя философ и идеолог Академик Тодор Павлов озаглавена „Айнщайн или Енгелс? Преценете сами“. Издание на БАН от 1955 година. Все още учат изкуството като Изобразително. А вие си мислите, че това са минали работи. История. Не са, уви.

Ходих да се видя с Митю Трайчев наскоро и му разказах за разговорите ни с Жоро и желанието първата изложба в клуб-галерията на Скулптурен Парк Варна да е за гаражистите. Припомнихме си кой кога е бил. Споделих, че Жоро е запазил статия от 1977 година във вестник „Народно Дело“, озаглавена „Варненският Монмартър“. Видяхте я малко по-горе. Представяте ли си какъв порив е съдържало заглавието по това време? А представяте ли се СЕГА как изглежда в Институтите по Изкуствознание?

Ето я галерията. Строят я още.