Песни от Книгата на Песните

„Отвъд Сетивата са Обектите;

Отвъд Обектите е Ума;

Отвъд Ума е Интелекта;

Отвъд Интелекта е Атман;
Отвъд Атман Непроявеното;

Отвъд Непрявеното е Духът;

Отвъд Духа няма нищо;

Няма нищо- сиреч чистото Съзнание.“

Катха Упанишад. Манускрипт от 17 век.

Всеки човек и всяко същество имат дарба. Дарбата е същността на индивидуалното и личноста. Чрез дарбата, Обектите не са отвъд Сетивата, защото с тях прозираме в обектите, нито пък обектите са отвъд Ума, защото ги въвеждаме чрез сетивата в Ума и умствените им образи са реалността на Интелекта. Казваме му Битие.

Има хора с абсолютен слух. Когато го ползват за да настройват музикални инструменти, им викат акордьори. Други, надарени и с въображение, и с талант, и c подходящ за нашите посттоталитарни времена характер, съумяват да развият визиите си до цялостни професионални практики, разширявайки света. Светът в който живеем е създаван от хилядолетия така.Това е историята на изкуствата и цивилизацията ни.

   Fabrice Bony, музикант и композитор в търсене на звучащи камъни ...

Някои хора се вчувстват в земята, водата и скалите. Те чуват и изявяват гласа и духа им. Правят го така спонтанно, честно и искрено, с такова проникновение и любов, така последователно, че следите от медитациите им стават достъпни за нас, както Подземната река и Cветещите камъни на Иван Русев, както Пеещите камъни на един почти неизвестен италиански скулптор, за когото ви писах в предишната писаница Скулпторът, който прави скалите да пеят

 Cталактити, които звънят, те са „литофон“ от пещерата Tito Bustillo, известна с праисторически рисунки. Тя е разклонение от палеолитата пещера Алтамира, част е от древното изкуство на Северна Испания и на световното културно наследство.

Pinuccio Sciola е неизвестен за нас. Познат и дълбоко проникновен обаче за професионалистите с абсолютен слух в Италия, които вдъхновени от прочита на хилядолетните геологични процеси, ги виждат като глас, пълен с нежност и любов. Водени от вътрешния си слух и чувство за истината, колегите ни отиват по-нататък ...събират, подреждат и настройват серии камъни в пълноценни музикални инструменти. Lithophones. Симфонията коята ще чуете се казва:

  Освободен звук: Музикантът отговаря на Скулптора.

Концертът се е провел през септември 2012 г. в община Сома Ломбардо 

 Пиетро Пирели е известен с уникалните си изследвания в областта на звука и светлината а и с изявите си със звукови скулптури, направени от друг голям италиански художник Pinuccio Scioli.

Иван Русев работи със стихиите и слуша гласът им откакто се знаем; другите български скулптори още са затиснати в тежката сянка на фигурата и сюжета. Когато бях при Иван, през май, ми показа гласът на своите камъни и звука на подземната си река. Виждах ги за пръв път но вече ги знаех. Голямо преживяване е да видиш, че и друг е чел същата партитура от Книгата на Песните.

В общуването с визионери, които имат абсолютен слух, не просто за звуците, а за духа и смисъла на нещата, намираш потвърждение и доказателство в реалноста на визията и чувството си, a и вече не си сам. Намерил си приятел със същата страст, от когото разбираш какво пише в неговите страници, и в неговата глава от Книгата и така Светът става и по-голям - и по-близък. 

А че Книгата е cъщата вече спор няма. 

Книгата на Онзи, който дава дарбите.

Скулпторът, който прави скалите да пеят

Pinuccio Sciola, италиански скулптор, беше един от онези творци, "който прави скалите да пеят", най-известните му творби са Pietre Sonore и the Sounding Stones, и са създадени от варовик. Докосвайки и гладейки ги с ръце- или плъзгайки и триейки с малки камъни повърхността на творбите си, той извлича странни, лирични и нежни звуци- и сякаш камъка откликва на докосванията му.

 Неговите идеи за тези звучащи камъни са доста духовни: той вярва, че камъните имат право на глас, че гласът им винаги си е бил в тях, а той само помага да го освободи. Неговите варовикови скулптури звучат меко, като извлечени от вода, звукът "тече", при докосване и търкане с длан или камък, тъй като геологически варовикът е просто "фосилизирана вода", затворена вътре в камъка, при кристализацията през различните геологични периоди... Интересен начин на възприемане на света, твърде поетичен и абстрактeн, но това ни помага да осмислим скулптурната творба, като възникнала в много дълги времеви периоди и процеси.

За рационалните умове, които са скептични по отношение на неговите идеи, Sciola казваа: "Искам да напомня на тези, които са скептични, че цялата информация, разпространена днес от компютри и цифрови мрежи се съхранява и е разработена с помощта на безкрайно малки силициеви кристали ".

Икономиката на постсоциалистическата ни култура

Държавата и общината (а напоследък и неправителствени организации, разпределящи общински и държавни средства) са едновременно най-големия производител (чрез акта на възлагане) и най-големия клиент на изкуство с професионални или имитиращо професионалните стандарти качества. Това е самозадоволяващ се процес, който има за цел да представи една нетворческа среда като нормална и „пазарна“. Галерията е мястото на представянето. Свършената работа е подбор по зададена тема, представяне на събраното и отразяването му в медиите. Тази система функционира с регулациите на икономически екип, който отпуска парите и след това приема разходите. Сравнителният анализ на свършената работа има докаже, че резултатите от похарчените пари са съпоставими с международната практика и че така погледнато представеното е изкуство. Ще ви кажа - щом е в галерия е изкуство. Иначе може и да е свинщина. Социално изкуство му викат. Преди не много време подобен акт беше "куриран" в Национолнаната галерия. 

Единствената разлика между това „творчество“ и нормалното е, че при тази постсоциалистическа практика, творческият резултат и художествен принос, който би трябвало да е резултат от творчески процес, е предварително, преди творческия акт описано и резултата му заложен като известен и съпоставим с международната практика.

Това е да откриеш Америка преди да си тръгнал и да докажеш преди тръгването, че то така са я открили (риск дали ще бъде открита няма, открита е ) и няма риск за начинанието по откриването. Ами ако не я откриеш, ще вземат да те уволнят- нали? Жена, деца, семейство? Абсурдът е очевиден, но е единствената реално съществуваща практика, осъществяваното чрез Държавата и Общините управление на културен процес. Експертният потенциал, необходим при него е икономическите умения да се заложат в Бюджета „едни пари,“ а сетне правомерно от одиторска гледна точка, а не от изкуствоведска, да се усвоят и разходват.

Една смешна случка от преди години прекрасно илюстрира практиката. За международен музикален фестивал, организаторите решили да откраднат (усвоят правомерно :) един милион лева. За да мине номера, в счетоводството на бюджетиращата организация трябвало насреща на сумата да напишат хонорари и разходи на световно известен цигулар, който шефа на икономистите поне да е чувал, за да звучи свръхразхода убедително. Писали, че концерт ще изнесе Йехуди Менухин. Отпуснали парите. Фалът станал, когато известна журналистка, един месец преди концерта на Йехуди Менухин, се обадила в офиса му за да помоли за интервю, предхождащо пристигането му в България. Изненадала се, че Маестрото дори не е чувал, че има такъв фестивал, камо ли че е ангажиран за него. Възмутената журналистка описа случая във вестника.

Ще се запитате какво е станало с парите!? Ами парите вече били отпуснати! Усвоили ги :)

За проверяващите писали, че Маестрото е болен и така концерта се провалил. Тука има и един коварен детайл. Бюджетирането у нас е прецедентно- сиреч ако веднаж ти е минал номера, той става успешна практика на посветените. Разбрахте ли? Ще ви кажа. На следващата година вече не било нужно да се търси световно известен цигулар за схемата. Просто преписали бюджета от миналата година.

Бюджетите за култура на средно ниво се преписват с вариации от поне четиридесет години.

Пазар на изуство, както виждате у нас няма.Има пазар на схеми. Не очаквайте така култивираните експерти на представителни за властта пространства, като градските и държавните галерии да организират пазар, да не говорим да се преборят за вашето изкуство на международния.

Много беше смешен шефа на Института по Биотехнологии, чийто дизайнерски отдел създадох. Той пишеше бюджет така- "През настъпващата година ще създадем три гениални открития, петнадесет талантливи иновации и около четиридесет нормални научни приноса в научно-изследователската си дейнот". След тази бомбастика попълваха цифрите. Даваха му ги, защото беше наш човек.Ето това исках да ви кажа. То е описано още седем години след Октомврийската революция от Илф И Петров. Та там, над на шубера на лафката е окачен лозунг, на който с червени букви пише- БИРА САМО ЗА ЧЛЕНОВЕ НА ПРОФСЪЮЗА.

Социализмът е едно от най-големите достижения на цивиизацията ни. При него подборът е по принадлежност, а не по качества. Тази свобода от естествения подбор и съпроводената с него свобода от отговорност за последствията от действията е победата на Социализма над Здравия Разум. 

А „здрав разум,“ както ви казва Айнщайн, са натрупаните предразсъдъци до 18 годишна възраст. Спокойно. Купонът тече. Много сте задръстени бе! Я си папайте кинтите и слушайте батко си к'во ви казва!?

А сега сериозно. Творецът в този вид творчество види се не е артиста. Артистът е само изпълнител. Той е на заплата- бюджетник. Той има длъжността артист. Всъщност е изпълнител, а не автор и изпълнява произведения на вече известни автори. Тези произведения са обикновенно чужди и така, и темите им, и времето им, и творчеството им, и идеите им нямат нищо общо с нашата реалноcт- и така са политически и социално беззъби. Но пък както в схемата с Йехуди Менухин можеш да попълниш с квазитворческа псевдокултурна  дейност европейските стандарти за разходи за култура в нормална европейска страна.

Пари за АВТОРИ – художници, драматурзи, писатели и всякакви други създаващи изкуство не са предвидени. Правилно, нали? Вземат да напишат нещо, което да промени схемата! А и културата владее умовете. Тя е не просто инструмент на властта, а самата власт. Другото е администриране. Ще си я внесем културата. Отвън. Правилната култура. Не нашата. Ние със собствените си ресурси възпроизвеждаме чужда потенция.Чуждо творчество. А ние ще сме просто изпълнители. Елегантно- нали?! 

Културата и Свободата са естествени човешки права. Културата е пораждане и култивиране на ценности и свободния им обмен. Единственият истински капитал са идеите и творчеството.

Предприемачът е човек, чиито идеи и практика пораждат възможности. Артистът е иновативен предприемач, който има потенцията непрестанно да генерира възможности. Осъществяването на възможностите е икономиката на културата. Културата на икономиката. Изкуството е личното съприкосновение с Духа и Истината, което можем да изживеем заедно, което е Културата. 

Имате ли 5 стотинки? Погледнете ги- от едната страна има картинка- викат и релеф. От другата има цифра. Без картинката, цифрата нищо не струва. Картинката е образа на властта, в рамките на чийто патримониум стандарта на обмена на ценности е обезпечен. Ценноста е Култура. Културата е власт. Властта определя целите "оценявайки" ги. А цифрата е количествен, а не качествен измерител на съпоставимостта с друга ценност. Свободният обмен на съпоставими ценности е фундамента на обществото ни. Без култура и без свобода то е невъзможно.

Варненският Монмартър

Имаше едно време, когато светът беше подреден. Ясно ли ви е? Да? Трудещата се класа, а то друга нямаше, другите бяха ликвидирани и експроприирани, се делеше на две- на мъже и на жени. Тези „другарки и другари“ от своя страна, бяха две категории- работници и селяни. „Добре че на 9 Септември работниците са взели властта, а не селяните- казваше шефа на Института по Биотехнологии чийто дизайнерски отдел създадох – защото сега съм научен работник, а не научен селянин“!

Изкуството имаше партийната задача да представи тези основни представи за битието по реалистичен начин и с възвишени от вълнение лица и композиции. Ясно?! Та така...ето как изглеждаше този свят през жизнеутвърждаващия поглед на колежката Вера Мухина през далечната 1975 година.

Варна обаче винаги е бил отворен град. Море, туристи, контрабанда.. не можеш да заковеш всички прозорци. И чувството, и порива към един по-шарен, свободен и спонтанен начин за живот и създаване на изкуство, покълваше непрестанно и по всякакъв начин. Беше естествен процес. Колкото и поколения бели овце да боядисваш червени- все бели се раждат.

Белите овце в колегията удържаха чрез незнание в руслото на фигурата и реализма, но веянията на конструктивизма, експресионизма и сюрреализма, чрез формалните експерименти си пробиха път. Фигурата се разпадна на колаж от несвързани реалистични парчета и композицията от статична и парадна стана „по-така“. „По-така“ е термин, който идва да замести липсата на концептуално и теоретично мислене с асоциации. Другият термин беше „по-раздвижено„ Tова ясно разпознаваемо направление обаче промени възгледа за изкуството у нас от Социалистически на Асоциативен Pеализъм. Духът на експeримента беше изтърван от контрол и трябваше поне да е по-далеч от София...Варна стана това по-свободно място. 

Варненският Монмартър беше неговият спонтанно възникнал – и така естествен носител. Около тази посока се разви отдалечената от София отворена врата към нормалния професионален свят -вратата към истинското нормално изкуство на Bарненското Международно Графично Биенале. Членовете на спонтанната съобщност на Варненският Монмартър бяха и неговите естествени лидери и организатори. Стената ( The Iron Wall) беше контролирано пробита. В София са знаели, че времето от потсдамския договор изтича, промените ще дойдат и трябва да се увековечат със паметници, докато покровителстват новите кълнове, които след десетина години да оглавят Новото Време. 10 години преди перестройката.

Мислите, че си мисля истории. Вярно е. Само че в гаража ми дойде да си говорим Миряна Башева, шест месеца след като бяха убили баща и. Баща и беше създал нов икономически модел и го тестваше като Тексим. Алтернатива на социалистическата икономика. Да. Банка Тексим, която знаете сега. Ние обаче тогава не го знаехме. Знаели са го правоимащите. Правоимащите поръчваха паметниците. Те във Варна изглеждаха така.

Паметник на Българо-Съветската дружба. 

Альоша Кафеджийски и Евгени Баръмов. 1975 година. Варна.

Тяхните скулптори правоимаха голямо скулптурно хале, а ние правонямащите си наемахме гаражи до Колхозния Пазар. (То и бизнесът след преврата покълна от гаражи на почти същото място). Аз бях най-малкия - бях едва на 21. Петьо Маринов, Жоро Лечев и Кольо Николов, вече бяха сериозни артисти и мъже по на 26-27 години. Завършилите Университета в Търново и дискриминирани от Софийската Академия, също бяха намерили убежище в гаражите. Сетне от Москва дойде Ъндърграунда и Джаза с високите професионални международни стандарти на Митко Трайчев, a с него и Мария Зафиркова. Мария пък дойде от Прага. Тази спонтанно възникваща общност нарастна като снежна топка и беляза посоката към свободното- ако и още да не беше свободна. Или поне не така свободна, както го разбираме сега. Само че по това време в гаражите ни вървеше саунда на Майлс Дейвис а не на „Падмасковние вечера.“ Там направих дебютната си работа „Седнала Фигура“. 1979.

1979. Хванаха баща ми на границата. Вкараха го за 12 години. 150 дни бил в „одиночка“, в мазата на Главна Дирекция на Милицията. Знаете ли какво е одиночка? Подземна бетонна стая 1.50 х1.50х1.50. Кофа. Канче. Бой два-три пъти в седмицата. С чувалче с пясък-ударът прави вътрешни кръвоизливи, но няма външни следи. Изящна работа, нали? „Една трета не издържаха- каза ми след години баща ми-Връзваха ни на двойна стълба, разпънати за ръцете и краката и удряха през стомаха.“

1979. Ожених се. Направих Седнала фигура. Дойдоха поканите ми за самостоятелна изложба в Атина. От кметството. Понеже бях правонямащ, службите ме подкараха. Яко ме подкараха. Платено обучение :) 

Нататък сте го учили в история на изкуството. След седем години успяхме заедно с Любо Прахов да я осъществим тази изложба. Изкарах я през границата с пломбиран вагон. 7 години приключения. Не Лудница. Лагер. Социалистическият лагер.

Гаражистите,

от които сетне възникна Вулкан бяхме:

Митко Трайчев
Мария Зафиркова
Добринка Банова
Колю Николов
Жоро Лечев
Венко Иванов
Петю Маринов
Весо Димов
Тони Игнатов
Стойчо Никифоров
Кирил Янев
Тодор Тачев

 

Видяхме се с Жоро Лечев преди няколко месеца.

Прегърнахме се. Радвахме се. Говорихме за началото на съвременното изкуство у нас. Скандалът с моята изложба през 1982 година вземат за начало!

Няма как скандал да е начало на нещо смислено- а не на скандали!

-Няма такъв филм Жоро, да говорим за съвременно изкуство, без Митко Трайчев!

-Няма такъв филм !-ядосан отговори Жоро.

Разбрахте ли? Запишете си го. Съвременното изкуство не е паралелна на Нормалното Изкуство система от провокации и шоу, както се преподава и практикува у нас. Не се чудете. Началата и терминологията на академичното от онова време не са още изживяни. Нареждал съм в експозицията на музей трудът на социалистическя философ и идеолог Академик Тодор Павлов озаглавена „Айнщайн или Енгелс? Преценете сами“. Издание на БАН от 1955 година. Все още учат изкуството като Изобразително. А вие си мислите, че това са минали работи. История. Не са, уви.

Ходих да се видя с Митю Трайчев наскоро и му разказах за разговорите ни с Жоро и желанието първата изложба в клуб-галерията на Скулптурен Парк Варна да е за гаражистите. Припомнихме си кой кога е бил. Споделих, че Жоро е запазил статия от 1977 година във вестник „Народно Дело“, озаглавена „Варненският Монмартър“. Видяхте я малко по-горе. Представяте ли си какъв порив е съдържало заглавието по това време? А представяте ли се СЕГА как изглежда в Институтите по Изкуствознание?

Ето я галерията. Строят я още. 

Един урок по синтез

Един от 50те най-добре облечени британски мъже, Thomas Alexander Heatherwick, е английски дизайнер, роден в 17 февруари, 1970 в Лондон, Англия. Учи триизмерен дизайн в Manchester Polytechnic, а също и в Royal College of Art, където неговия наставник Sir Terence Conran, го нарича Леонардо да Винчи на нашите времена.

Дизайнерът ThomasAlexander Heatherwick е носител на най-престижния британски орден- Order of the British Empireh – присъден му за постижения в Изкуствата и Науките, а също е почитан като Royal Designer for Industry, член на британското Royal Society of Arts.

Творчеството на този аристократичен и достолепен мъж не се отличава с изграждане на собствени и системни пластични умения, а с умението да решава монументални обемно-пространствени проблеми, ползвайки познати от изкуството формообразуващи практики по смел и необичаен начин, създавайки така убедителни и запомнящи се образи, на границата между скулптурата, дизайна и архитектурата.

Всъщност, такава твърда граница има май само в нашата провинциална образователна система. Изучавани в различни университети, a и по различни програми, като различни! специалности, скулптурата, дизайна и архитектурата се схващат и практикуват като имащи различни конструктивни, функционални и пластични цели, и в най-добрия случай, между тях е осъществен приемлив баланс. Казват му „Синтез“. Монументалните изкуства в случая са просто апликирани и рядко повлияват цялостното внушение на архитектурния обем. Всеки да си знае мястото :)

Формообразуването е език. Фраза, граматика, речник. Синтаксис. Стилистика. Възглед. Познание. Възприятия. Инвенция. Визията в изразителна и споделима форма.

The Seed Cathedral е блестящ пример за цялостен и единен творчески възглед. Павилионът на Обединеното Кралство на изложението в Шанхай, наречен Катедрала от Семена, е 10 метра висока сграда, 15 широка, като повърхността и се състои от 60 000 акрилни пръта с дължина 7.5 метра. Прозрачните пръти са пълни със семена. Тази творба ползва формообразуващ принцип известен в скулптурата още от времената на конструктивизма. С бурното развитие на технологиите от тогава насам, стана възможно да се изграждат огромни пространствени форми, които на пръв поглед пренебрегват началата на разумното конструиране на монументален и функционален обем. Смея да твърдя, че в нейното формообразуване граница между архитектура, скулптура и дизайн не съществува.

Започвайки още в далечната 1852 г., изложенията са място, където различни страни показват своите културa и технологии, в собствените си специално изградени павилиони. През 2010 г. в изложението, което се проведе в Шанхай, Китай, 200 различни страни представиха експозициите си, което го направи и най-голямото изложение провеждано някога. Британският павилион, създаден от Thomas Alexander Heatherwick, е една от най-запомнящите се сгради, извинявам се - пластики- на нашето време.

Дигиталната звукова скулптура на Daniel Franke & Cedric Kiefer

Очарователно е да се види как художниците използват 3ds Max. Очевидно програмата има потенциал, който просто чака да бъде открит и да се прилага към кой-знае-какво.

Основната идея на проекта Untitled Sound Sculpture | Daniel Franke & Cedric Kiefer е изградена върху създаване на движена от звук скулптура, чрез използване на записаните данни за движението на истински човек. Берлинската танцьорка Лора Кайл е била помолена да тълкува чрез танца си музикалното парче - Kreukeltape от Machinenfabriek,  като интерпретира възможно най-тясно със звука движението на собственото си тяло.

Танцът е бил записан от три камери (Kinect), в които точките на пресичане на изображенията по-късно се обработват, за да бъде пресъздаден триизмерен обем (3G точков облак).Триизмерното изображение е дало възможност за обработка на данните от цифровия фотоапарат, без ограничения на перспективата.-kазват авторите.

Камерата също е реагирала на звук и така, чрез проста компютърна модификация на случаен принцип, е дала възможността за последователно създаване на нови версии на видеото, всяка от които предлага по-различно съдържание и образност на записаното изпълнение. Мулти-размерността на звук&скулптура пресъздава движенията на танцьора, така че кадрите на камерата позволяват на всеки да си представи пространство и перспектива.

Подводните скулптурни паркове на Jason deCaires Taylor

Роденият  през 1974 г. от брак на англичанин и гвианка,Taylor израства в Европа и в Азия, където прекарва голяма част от ранното си детство, в проучване на кораловите рифове на Малайзия. Образованието си получава в Югоизточна Англия. Тейлър е завършил Лондонския институт по изкуствата през 1998 г. с бакалавърска степен с отличие в специалноста Скулптура но продължава обучението си и в гмуркането и фотографията, за да се превърне в квалифициран инструктор по гмуркане и истински подводен естественик. С над 20 години опит в подводното плуване, Тейлър е носител и на няколко награди като подводен фотограф, известен със запомнящи се и драматични образи. Този му опит е виден и в изследването на метаморфозите от въздействието на океана върху неговите подводни скулптури.

През 2006 г. Тейлър основа и създаде първия в света подводен скулптурен парк. Разположен край западния бряг на Гренада, в Западна Индия, неговият парк сега е  включен в Тop25  от чудесата на света от National Geographic и е ползван за създаването на Националната защитена морска зона от местното правителство. 

Mрез 2009 г. той става съосновател на MUSA (Museo Subacuáticoде Arte), монументална музейна колекция от над 500 скулптурни творби, потопени край бреговете на Канкун, Мексико, описана от Forbes като една от най-уникалните в света туристически дестинации.  

Изкуството на Тейлър е един парадокс на творчеството, защото е създадено със съзнанието и целта, творбите да бъдат асимилирани от океана и да се трансформират от инертни пластични обекти, в живи и дишащи коралови рифове, показвайки по този начин, че човешката намеса в природата може да бъде и положителна, и обнадеждаваща. Многобройни публикации и документални филми са представяли изкуството му, включително Би Би Си, Си Ен Ен, USA Today, Гардиън, Vogue, New Scientist и Discovery Channel.

 Пионерските проекти и публичното изкуство на Джейсън деКариес Тейлър. са не само примери за успешно опазване на морската среда, но и произведения на изкуството, които се стремят да насърчават екологичното съзнание, подбуждат социална промяна и ни подтикват да оценим спиращата дъха природна красота на подводния свят.

През лятото на 2014 г. Тейлър потопи творбата си "Ocean Аtlas" на Бахамите, най-голямата подводна скулптура в света и е с размери 5 метра височина и тегло над 60 тона.

Тейлър в момента работи в Лансароте- част от Канарските острови, където създава нов подводен музей за Атлантическия океан.

Защо?

Летящите апарати, по-тежки от въздуха, са безспорен триумф на Героичния Материализъм. Постановката Да покорим Природата е основната идея. Защо? И да летим. Добре! Но защо срещу природата? Да доминираме?Защо? За да сме герои!?Защо?

Инструментът е приставка и приложение към дизайна на човешкото тяло. Нашият европейски светоглед изначално залага на създаване на инструменти, разширяващи хардуера и софтуера на човешкия дизайн. Началото на културата ни е умението да палим огън, за да поддържаме параметрите на температурния си баланс, да си строим колиба- поради липса на черупка и да удряме с тояга поради липса на рога и копита. И така, и така, докато постъпателната ни еволюционна верига от инструменти и технологии стигне до интернет. В парадигмата на Героичния Материализъм и тялото, и ума са инструменти. И човека даже.Защо?

В един друг подход, в основата лежи идеята за разширяване чрез осъзнаване на човешките възможности до пълното сливане с Tоталното Съзнание и Духа. Там Интернет е образа на Акаша. Базовият софтуер е определена система от практики в познанието, или както е известно, Йога. Сетне с напредването на практиките и осмислянето, индивидуализирате системата с ваши приставки и приложения. Летенето с физическото си тяло, със все гащите и шапката, е просто страничен ефект - прочетете биографията на Миларепа. Така че, когато някой ни поставя цел и ни посочва начин, да го питаме Защо?Защото Властта е способността да определяш цели. Управлението е умението и способността да я осъществяваш чрез начин.

Аз съм художник, което е вид социално премлив вид Йога и не правя ценностна разлика между двете доктрини и произлезлите от тях цивилизации. Защо да летим? Много просто! Защото ни харесва.Затова.

Ето, вижте летящия хотел на един от най-влиятелните британски дизайнери NickTalbot  от 2010 година. Той е и добър менажер - проектите които управлява са за над три милиона паунда всеки.

 Четох преди време, че най-очарователният син на Жул Верн, Ричард Брансън, му възложил интериора на леталото на Върджин Галактик Лудата глава Сър Брансън опита да обиколи кълбото с балон за по-малко 80 дни. 

Защо да е леталото по-тежко от въздуха? Какво не ви харесва в това? Кой самолет ще ви предложи това чувство за простор удобство и комфорт?

Най ми харесва обаче SolarShip. Преди няколко години спечелиха финансиране от Канадското правителство за проекта си. Както знаете от училище още, Канада има огромна и рядко населена територия с безбрежни гори и образовано население. Транспортните проблеми които проектът SolarShip блестящо решава са:

• Просто ефективно и достъпно ндивидуално транспортно средство;
• Не се нуждае от пътна и енергийна инфраструктура;
• Има неограничен обсег на плаване;
• Управлява и поддържа се по-просто от автомобил;
• Съпоставимо е с камион е като товароносимост;
• Напълно екологично;
• Ползването му доставя удоволствие, без да пречи никому;

Аз си писах с екипа по времето, когато вече бяха в етап на комерсиализация и имаха три модела - най-малкия беше с до 1 тон товар, 4 пътници и 1000 километра обсег, а най-големия беше 20 тона товар и неограничен обсег на плаване. Зададох им няколко конкретни въпроса, на които ми отговориха с повдигане на вежди.

  

Революционното за мен се вижда в съпоставката с присъщите ни представи и ежедневие... Добър джип от два тона харчи 10 литра бензин на 100 километра разстояние. Аз тежа заедно с компютъра 100 килограма. За да пропътувам 100 километра машината ще изгори за мен едва 5% от горивото. 95% изгаря тази транспортна, икономическа, социална и политическа система . Да не пропуснем разходите и усилията за пътища, комуникации и енергия. За правителства. За войни. Ужас.И на тази ефективност, като добавим утопията, че всичко е за всички, как да няма война за ресурси? Но да не се питаме защо. 

Екипът на СоларШип

Кой инвестира в СоларШип?

Клипът на Локхийд Мартин се казва Няма Път- Няма проблем.  

Говоря за летене, а с това “защо това, защо онова” стана доста тежка писаницата.  Полета на Вдъхновението е необходим на моята Муза защото има изпити. Да я подкрепим с  Полета на фантазиите.