Учих до 36. Бях направил творби, чиято стойност съзнавах и които не можеше да бъдат игнорирани. Имах самочувствието на Майстор. Типичната смелост на неосведомения.
Един ден осъзнах, че ако нещо знам, то е защото някой ми го е казал. Second Hand.
Сривът беше страшен. И до сега с Егото ми се гледаме под вежди от време на време. Страшен двигател е при управление на кризи, но проблемът е, че все посяга за кормилото, иначе дърпа ръчната спирачка- или поне превключва скоростите.
Една година прехвърлях всичко и обмислях нещата, които съм разбрал сам. Получиха се общо 9( девет) изречения. Отдъхнах си. Ползвах повода, че имах приключения с ВИС и отидох в Роженския манастир.Бродех по билата, душата ми се изпълваше и мислех да остана там.
Игуменът беше на моите години, пламенен мъж, с когото се харесахме и той ме канеше да се храня на масата с другите трима-четирима монаси и да си приказваме. За благодарност, една нощ не спах, описах и подвързах на ръка това до което бях стигнал. Подарих му го.
Мина време. Тогава издаваха малко неща, можеше да се проследят и така не пропуснах изданието на Падма Самбхава. Вътре прочетох пет от изреченията, които бях написал. Трескаво прерових и другото излязло на пазара, и в книга на Дънов, намерих две от оставащите четири изречения. По-сетне се оказа, че оставащите две не са ясно формулирани, нямал съм мощ за тях.
Реших поне да не лъжа. Шибана работа. За да не лъжеш, трябва да знаеш истината. Аз не я знам истината. Последното, което оцеля, беше стремежът ми, нещата които говоря, да са проверими и ясно и недвусмислено формулирани. И най-важното...всеки има своите грижи. Ако нещо публикувам или покажа в изложба, то трябва някому, за нещо, да бъде полезно.
Най-честно и затова така просто го казва Солженицин
Не живей в лъжа.
Явно и той е имал проблема.
Няма коментари:
Публикуване на коментар