Границите на Цивилизацията

Всеки критичен текст е аналитичен. Той има за цел да види, разгледа, осмисли- ще рече да установи основните компоненти на вече случилото се, да открои тези неща, които се стичат за пръв път и откривайки така промените в структурата на идеите, да намери връзката и мястото в света на познатото и подреденото, на нововъзникналите елементи- разширяващи с проникването си света и тъканта на познатото. А творчеството е синтетично. Не последователно- а едновременно, спонтанно и всеобхватно.

Простичко казано- чрез осмисляне да приобщи разширения в прозрението и проникновението хоризонт от възприятия в обичайния ни свят. Описано линейно-последователно, новото губи риска на неизвестното, но с това и придобива спокойствието на обичайната реалност. Нашият начин на подредба на стичащото се, е да го свържем в конвенция от стандартизирани усещания, чрез линейни последователности от явления и ТАЗИ неприсъща връзка между новата същност, на новите неща, да приобщим в света на познатото. Коварен е моделът, чрез който оцеляваме. Ние отхвърляме новото, чрез приемането му в рамките на статуквото на модела на възприятия и осмисляне. При все това, новото се е състояло, границите на познатото са се разширили към хоризонта на познаваемото и с тази техника на времева линейна последователност, въвеждаме в привичното новия възприятиен модел.

Много добре като справяне с реалността, но ужасно като творчески акт. Ужасното се състои в това, че едно вече състояло се цялостно проникновение, ние разточваме в изкуствената ментална структура на времето и създаваме измамното усещане за достъпност на творческия акт. А той е въпрос на сила и прозрение. Когато ви липсва енергията за цялостното възприятие, вие го раздробявате на малки и достъпни ви части- те са съпоставими така с вашия житейски хоризонт, само че с това демащабиране губите и шанса си за цялост и истина.

Стана много сложно. Sorry.

Ще се пробвам с пример. В текста за Алцек Мишев, споделям и статия от вестник Култура, в която се натрапва неразбирането от изкуствоведката на споделеното от артиста. То е (много грубо казано), че модерното е убило творчеството и трябва да се върнем към корените.

Формално е така. Същностно е точно обратното. Посланието е, че в личните си пориви, Алцек Мишев е стигнал границите на познатото и надхвърляйки рамката на съвременните възприятийни модели, породени от модерността, му се е наложило да изследва цялостната структура на културата която носим и която сме, ЧРЕЗ ОСЪЗНАВАНЕ И ОСМИСЛЯНЕ, и в така възникналия хоризонт от свързани в столетията рефлекси, сме приобщили цялото време на културата ни, в която върховите и постижения, бележещи границите и, са структуроопределящите, а не състоялите се в линейността на времето. Линейното възприятие е модел на осмисляне, а не присащо на реалността. То е просто техника. Така, през осмислянето СЕГА, матрицата на миналото откритие се състои чрез виждането на артиста ДНЕС.

Така се оказва, че стенописът в нашата черква е по-актуален като смислова посока, от формалните експерименти с Дон Букла – например.

Аз го преживях с Дионисиево колело и Магическо пространство Тангра. Разликата в светогледа на нашата култура и предхождащият я магически свят. Разликата между двете е, че в сегашната цивилизация възприемаме нещата около нас като предметни и обективно- ще рече извън и независимо от нас съществуващи. В Класическата ни култура- а аз установих модели с дълбочина поне осем хиляди години, Светът се състоява обективно и в нас, и чрез нас. Това е самата кухня на художника- острата нужда от ясна и артикулирана визия, като основен познавателен инструмент, чрез който практикуваме занаята си.

А на малката ни изкуствоведка ще припомня практиките на някои от най-големите артисти на миналия век- Йозеф Бойс и кримските му преживелици- а и на Джаксън Полок и индианските му танци. И понеже, като човек, който се е докоснал до изкуството чрез инструмента на думите, а не чрез директното изживяване на възприятията, за награда за търпението и, едни култови книги- Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет и Лайла. Тези книги са съпътстващи именно този вид осмисляне на осъзнаването на реалността, именно на това поколение артисти, за което споделя Алцек Мишев. Много, много голям артист.

А в БАН се накълвават с изми и практики. Считам, че обясненията с етнографски пориви на творчески търсения при големите артисти, е един от белезите на малоумието. Извинявайте- казват му липса на капацитет.

Един друг велик автор от това време споделя, как когато едно дете се приучи да интерпретира стичащото се като реалност, според майчиния си модел, то става член на една култура, но губи тоталната си визия за Съзнанието. Пикасо го казва много хубаво- ...Като бях на 12 рисувах като Рембранд. Сетне цял живот се учих да рисувам като дете.

Вода гази- жаден ходи...

Отдавна не съм казвал добро утро на Музата си. А трябва. Мисля че ще я разсмея с избора си..

 

П.П. Неяснотата в текста идва от липсата на описание на възприятийния модел. Най-грубо той е следния:

Ние визуализираме стичащото се в реално време и с известно технологично забавяне, породено от необходимостта да се селектират и сетне подредят сетивните данни. В процеса първо се пресяват познатите от непознатите неща. Отсяват се познатите, другите участват, ако имат аналог с нещо вече известно – останалото се отхвърля. След това миксът от познати и познаваеми усещания се подрежда в последователност, която достига до ума, като тази реалност, която не подлежи на съмнение- като се огледате ще видите точно това, което имам предвид. С голяма вероятност може да се счита, че в предният дял на мозъка ( очите имам предвид) се отсяват вероятно около 98% от лъченията (информацията).

Сами разбирате, че за да схващаме всичко ни трябва голяма оперативна памет и мнооого мощни процесори :)  Ако въпросът е дали всички виждаме и изживяваме една и съща реалност, то хипотезата ми е ДА?!, ние сме настроени на една станция, викаме и нашата култура. Като се преместим от станцията, в Германия например, ни се налага сериозно обновяване на софтуера :) 

Носещата честота обаче остава общо взето същата. Надграждаме и персонализираме програмите за визуализация....така да се каже. Метафори :)

Разсъждения от този вид са били в главите на фронтмените от 60те години на миналия век, които стигат до убеждението, че възприятийният модел ( на който викаме нашата култура) може да бъде надмогнат ( по скоро взривен ) само с наркотици. Други пробват с местни култури, други с древни техники, медитация и т.н. Първата работа е била да сринат табутата, (опреснете си Фройд и Юнг в разбирането им от онова време ) с което вече сме в Хипи Културата.

Винаги съм се възхищавал на порива на Колумб. Какво като е открил Америка- а не Индия?

Джими Хендрикс на фестивала във фермата Woodstock 1968 

с китара Fender- The Spirit of Rock'n Roll from 1948

Богоявление

Намерих ви подарък за празниците- един филм на аризонския фотограф Майк Олбински. Вижте си го тук!